19
Вт, Ян
11 New Articles

За любовта към театъра с актрисата Марина Мозжухина

На сцената
Typography
  • Smaller Small Medium Big Bigger
  • Default Helvetica Segoe Georgia Times

Здравей Марина, завършила си НБУ в класа на проф. Цветана Манева. Като че ли обаче съществува една невидима преграда за реализация пред артистите, завършили друго висше училище, различно от НАТФИЗ. Има ли нещо вярно в това? И един и същ ли е стартът, който се предлага и за едните, и за другите?

Преди време единственото място, където е било възможно да се учи актьорско майсторство, е било наистина само НАТФИЗ. И като че ли във времето е останало разбирането, че едва ли не, ако не завършиш там, няма как да имаш развитие като актьор. Но това не е съвсем вярно към днешна дата. Имах честта да ми преподава една изключителна актриса като Цветана Манева и да се уча на занаята ни именно от нея. Много пъти ни е казвала, че няма значение кой преподавател стои пред нас , има значение ние колко се трудим  и дали съумяваме да си ,“крадем”, от всеки по нещо, за да се изградим като актьори. Аз се радвам, че имах възможността да “крада” от Цветана Манева и от всички мои преподаватели от Нов Български Университет. Бих казала обаче, че стартът не за всички ни е равен и то не заради друго, а защото все още има хора, които смятат другите учебни заведения, различни от НАТФИЗ, за недостатъчно добри. Но мога да изброя редица доказали се  актьори, които не са учили в НАТФИЗ, така че се надявам да дойде времето, когато наистина няма да има значение учебното заведение, а единствено талантът.

Кои са най-актуалните теми и сюжети, които публиката търси и предпочита да гледа, изхождайки от твоя опит на сцената?

От седем години пътувам много и играя по сцените в цяла България. Публиката извън София много обича след спектакъл да идва и да ни поздравява, а аз, от своя страна, обичам да се заговарям с хората. По този начин успях да изградя мнение за себе си, че повечето, които влизат в театралните зали, предпочитат да гледат леки и забавни представления. Често са ми споделяли, че идват натоварени от проблемите през деня и просто искат да се посмеят и позабавляват този час и половина. Разбира се, има и хора, които търсят представления, които да ги накарат да се замислят, да породят въпроси у тях, на които да търсят отговори. Затова и театърът предлага разнообразни теми и жанрове, за да има за всекиго по нещо.

Трябва ли театърът да запази част от автентичния си език, дух и атмосфера, или напротив, трябва покорно да се води и нагажда към променящите се културни вкусове и тенденции на публиката?

Отговорът на този въпрос може да се каже, че в известна степен е продължение на предишния. Смятам, че театърът винаги трябва да пази автентичния си вид под някаква форма, но е и задължително все пак да се оглежда като в огледало в публиката и да разбира кога и от какво има нужда тя. Балансът между двете, разбира се, е труден, но според мен именно в това се състои и предизвикателството пред всеки един от посветилите се на театралното изкуство.

Каква трябва да е ролята на съвременния театър сред и за обществото?

Ролята на театъра в едно общество като днешното, което стана толкова забързано, толкова технологично и променящо се, е важна. Театърът, като живо изкуство, трябва да напомня на хората позабравения начин на общуване, онова общуване без телефони, таблети и интернет. Публиката има потребност да влезе в театралната зала, да наблюдава и следи актьорите на сцената, понякога със затаен дъх, да се пренесе в един друг свят, в една друга атмосфера, различни от сивото ежедневие. Именно заради тази си роля това изкуство е и ще бъде вечно.

Има ли място в съвременния театър за социалните и политически промени, които стават в една страна и трябва ли да има?

Доста болна тема за мен. Твърдо смятам, че политиката и всичко, случващо се около и с нея, нямат място в театъра. Присъствала съм на представления, в които актьорите си позволяват да подмятат реплики от сцената (разбира се, извън сценария), свързани с политически теми, които са на дневен ред в страната. Това е недопустимо. Но за жалост все по-често политиката започна да навлиза в театралното пространство, което според мен е голяма грешка.

Има актьори, които не обичат да излизат извън зоната си на комфорт, които се придържат към еднотипни роли, образи... Ти самата обичаш ли да се предизвикваш и да се вмъкваш в диаметрално различни герои и по този начин да  изследваш прага на актьорските си възможностите?

Това да влезеш в зоната си на комфорт за един актьор е пагубно. По този начин не развиваш себе си, таланта си. Определено обичам да се предизвиквам и да влизам в образи, които са далеч от мен самата. За съжаление, като щатна актриса, понякога съм доста зависима от режисьорите и техните виждания за ролите, в които ме разпределят. Имало е моменти, в които актьорските ми задачи са били доста еднотипни, но път и в това има чар. Тогава се мобилизирам да извадя от себе си още нещо ново, за да успея да изляза от стериотипа. Е, не всеки път това се харесва на режисьора, но винаги сме се срещали някъде по средата на пътя. :)

Сега, като се замисля за ролите, които съм изиграла, разбирам, че съм имала възможност да разгърна потенциала си и да се надграждам. Май бих се определила като щастливка с всичко, което ми се е случило до сега. В очакване съм на нови прикючения и роли ... само да мине пандемията, обстановката или там, както я наричат. :)

Какво те провокира да се занимаваш с актьорската професия и какво ти дава и взима?

Спомням си много добре момента, в който се влюбих в театъра. Бях трети клас и от училище ни заведоха на театър в Двореца на децата. Представлението беше „Принцът и просякът“ и играеха малко по-големи от нас деца от една от школите там. Седнах на първи ред. Започна  представлението и след секунди вече бях пленена. Имах чувството, че не дишах, не мигах дори. Беше любов от пръв поглед и вече знаех, че искам и аз да съм там, на сцената. Още на следващия ден казах на родителите ми да ме запишат в някоя от школите. Така попаднах в трупата на Ники Априлов и започна всичко. След като завърших НБУ, започнах работа в театъра в град Монтана. Първият ми професионален театър. Седях в гримьорната по време на репетиция и изведнъж чух на прослушката „Бианка (така се казваше героинята ми) да се яви на сцената“. Първото ми пововикване ... беше прекрасно. Явих се на сцената летейки. Театърът ми дава любов, в чист вид. Дава ми усещането за онова щастие, което не може да се опише лесно с думи. А какво ми взима? Цялото ми внимание и цялата ми отдаденост. И това е всичко, от което имам нужда. :)