Визитка:
Боян Арсов завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Снежина Танковска през 2016г.
Актъор е в трупата на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ от 2017г. Гост–актьор е в мюзикълите „Мамма Миа!“, „Клетниците“ и „Шрек“ на Софийска опера и балет. Участва също и в спектакли на Младежки театър „Николай Бинев“, Театър „Азарян“ и Драматичен театър Пловдив. Занимава се и с независим театър. 2019г. се снима във видеото към песента на Любо Киров „Както преди“, част от най-продавания албум за 2019г.
През 2018г. е номиниран за ИКАР за Поддържаща мъжка роля в спектакъла „Кралят елен“ на Театър Азарян, реж. Анастасия Събева, а през 2019г. печели ИКАР за Главна мъжка роля в спектакъла „Животът е сън“, представление на Театър ЗОНГ и Театър „Азарян“ с реж. Дина Маркова, където е и автор на костюмите, визуалната среда и пластиката. Така той се превръща в най-младия лауреат на престижната награда на Съюза на българските артисти досега. Носител е и на грамота от Министерство на културата и Столична община за принос в развитието на българската култура през 2019г.
Освен с творческа дейност, Боян е ангажиран и в НАТФИЗ, където е асистент-преподавател на своя професор Снежина Танковска в курса по Актьорство за драматичен театър, който тя ръководи. Подготвя и докторска дисертация, свързана с работата на актьора и съвременния му профил. Той е и част от Театър ЗОНГ – сдружение, което оглавяват заедно с режисьора Дина Маркова, с която съвсем скоро са започнали репетиции на нов театрален проект, малко след като първият им спектакъл „Животът е сън“ по текст на испанския драматург от бароковата епоха Педро Калдерон Де Ла Барка се превърна в едно от театралните събития на изминалата година, спечели престижни награди и обиколи почти всички театрални фестивали в страната.
От началото на настоящия сезон премиерите с негово участие, които излизат на софийска сцена, са „Ромео и Жулиета“ (в ролята на Меркуцио), реж. Анастасия Събева, Младежки театър, „Абе…много любов“, реж. Димитър Еленов, Сатиричен театър, както и двата мюзикъла на сцената на Софийска опера и балет – „Клетниците“, реж. Пламен Карталов и „Шрек“ /в ролята на Магарето/, реж. Уест Хайлър. Извънредното положение изпревари с дни премиерата на най-новия спектакъла на Лили Абаджиева „Всички освен мен“ по Щефан Фьогел на сцената на Сатиричния театър, където младият актьор е с главна роля, партнирайки си с Александра Сърчеджиева, Любомир Нейков и други актьори от трупата на Сатирата.
- Кое ви провокира да се занимавате, с изкуство?
Ако приемем, че у всеки човек е заложена потребността да създава, да бъде креативен, то театърът е онова необятно пространството на фантазия и свобода, в което можеш непрекъснато да изследваш границите на тези две безкрайни понятия, да се губиш в смислите на света, в които живееш и в смисъла, който сам търсиш и се опитваш да променяш. Театърът ни дава онази възможност за среща на човека с човека, но и с нас самите, среща, която е задължителна и неоспорима за всяко изкуство, но тук голямата разлика се крие в същността на този вид изкуство, а именно живата връзка, живото обстоятелство, без което всъщност театърът не би бил възможен. Именно тук намирам най-голямото щастие в процесите на работа, с които се сблъсквам като актьор. Енергията, която актьорите създават заедно на сцената, моментите на отлитане отвъд рамките на текста, жеста, мизансцена са моментите на абсолютна свобода, моменти на завладяваща духа и тялото емоция, които ти дават сетива за истинска красота и хармония. Начинът, по който актьорът има възможност да полети отвъд бита и ежедневието в този измислен, условен, изкуствено създаден свят, те прави по-истински и по-силен от духовна гледна точка.
Ще ви споделя програмния монолог на Сехизмундо – моят герой от „Животът е сън“ – представлението, което нямам търпение отново да се появи пред публиката на Театър Азарян.
„Нека усмирим тази наша гордост
и да се избавим от яростта ни.
Нека я оставим за друг път, някога,
ако заспим. Та ние всъщност не живеем,
а вървим в живота като в сън.
Този страшен свят е само сън,
сън – на истини богат.
Подсказва ми го опитът – така е.
Животът със човека си играе –
приспи и го събуди в кръговрат.
Че крал е кралят все сънува
и с таз заблуда заживява,
и властва той, и се забавлява.
Но тоз възторг за смърт жадува,
на участ тъжна той робува.
Съдбата в пепел го превръща,
разнася го стихията могъща на вятъра.
А кой за трон ще се потруди,
щом знае, че ще се събуди в съня
на смърт, която го обгръща?
Богатият сънува в своите палати,
че богатее и туй грижи му създава.
Сънува бедният, не изостава,
че страда от мизерия и глад.
Сънува тръгналият след мечти крилати,
сънува този, който с труд върви нагоре,
сънува този, който унижава всички хора.
В заключение, май стават чудеса –
сънуват всички туй, което са,
макар че няма да го разберат те скоро.
И аз сънувам, че съм тука окован,
сънувах се в по-сладостен живот,
от мен желан. Какво животът е?
Илюзия. Забрава. Какво животът е?
Измамна сянка. Тъжна слава.
Напразно са богатства, почести,
монетен звън, защото целият живот
е сън, а сънищата сънища остават..."
Идеята за постоянното прескачане на човешката душа от съня в реалността, от жестоката истина в красивата илюзия и обратно е дълбоко вградена в текста на Калдерон. Прескачания, които ние всички търсим, в които се крием, с които се спасяваме… Един от героите в „Ромео и Жулиета“ на Шекспир – Меркуцио, би казал относно сънищата –
„тез чада на празна леност,
оплодена от празната фантазия,
която е по състав от въздуха
по тънка, а по менливост –
по-непостоянна от този вятър,
който…“
Но какъв би бил животът ни без съня, без празната фантазия и копнежа за щастие и хармония? Празен.
- Какво обичате за четете?
ИЗВИСЯВАНЕ
Шарл Бодлер
Над голи равнини и над блата разлети,
над облаци, морета, над върхове, гори,
отвъд самия етер и слънцето дори,
отвъд предела на сияйните планети,
о ти, мой дух, политаш — нагоре, навъзбог;
и както смел плувец с талазите се бори,
тъй пориш весело бездънните простори
с един неподражаем, непобедим възторг.
Носи се, бягай от миазмите, от ада
и с въздуха върховен се пречисти, сияй
и пий като нектар с божествена наслада
от светлината бистра на чистия безкрай!
След тая скука тук и скръб, със свойто бреме
притиснали живота в студената мъгла,
щастлив е който може с разперени крила
към светозарните земи да се възземе;
чиято волна мисъл се вдига в утринта
към ясното небе подобно чучулига
и който, литнал над живота груб, постига
езика на цветята и немите неща.
Няма да се преструвам, че тази ситуация в момента не ме притеснява. Напротив. Радвам се, че имам повече време за някои неща, които са оставали по-назад в ежедневието, но ми липсва естествения приток на енергия и опиянение, онзи полет на духа от стиховете на Бодлер над бездънните простори и студената мъгла. Тези дни чета текстове, които ми носят онова усещане, което в момента малко или много сме загубили. Обичам да чета класическите автори, стиховете на големите поети, пиесите на големите драматурзи. Именно в тези творби намирам утеха, когато се чувствам вътрешно неспокоен. Намирам спасение и отговор на въпросите, които в момента ни вълнуват и тормозят. Обичам да се губя в потоците от думи, които и днес звучат толкова съвременно, толкова опасно близко до всичко, което ни заобикаля.
- Какво четете в момента или препрочитате отново и отново в търсене на „спасение“?
„Туй наше вечно „утре“, „утре“, „утре“
пълзи от ден на ден с крачета ситни,
дорде изгризе сетната частица
на срока ни. А всички наши „вчера“
са светели по пътя на глупци
към мухъла на гроба. Фу, угасвай,
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…“
…
„Приятели, не е далеч денят,
когато стаите, в които спим,
не ще таят опасност!“
из М А К Б Е Т, Уилям Шекспир
В момента най-много от всичко ми липсва възможността да се занимавам с това, което най-много обичам, което ми дава сили и ме прави по-истински, по-емоционално богат и по някакъв начин по-умен. Затова в тази ситуация, в която се намираме в момента, ситуация на тотално преосмисляне на съществуването ни отвъд границите на материалното, на работата ни, на отговорността ни като човеци, на приоритетите ни и истинските ни потребности, аз откривам необходимост да препрочета някои текстове на Шекспир. Всяка една от тези пиеси е наситена с толкова истина за изкуството, за живота ни – такъв, какъвто ни заобикаля и този другия живот, за който мечтаем, който създаваме във въображението си, който ни вдъхновява и ни прави по-добри. Шекспир е енциклопедия на света, енциклопедия на страховете ни, на любовта ни, на омразата и лъжата и лицемерието, които непрекъснато се опитваме да неутрализираме, да разобличим в името на красотата и висшата форма на човешкото съществуване, които определят и характеризират много от неговите герои – едни от най-пълнокръвните персонажи в световната драматургия. Голямо удоволствие в тези по-мрачни дни за човешката душа е да четеш думите на този велик драматург, преведени от един от най-големите ни поети /предпочитам неговите преводи/, а именно Валери Петров, чиято 100 годишнина от рождението чествахме скоро. Някои от текстовете сега в този контекст ми звучат по нов начин, откривам нови възможности за разсъждение по основните теми на тези големи и сложни пиеси. Сонетите на Барда пък обичам да чета в превод на Владимир Свинтила. От време навреме научавам по някой стих наизуст, винаги може да ти свърши работа...
"Прегръщам всички свои колеги, които четат тази статия в момента, които се задушават в невъзможността си да материализират онези фантазни светове, които носят в себе си, и всички хора, които искат отново да влязат в театъра и да се впуснат в неспирната въртележка на въображението и жаждата за свободно бягане през мистерията и хармонията на света!"
Боян Арсов
