Световната шампионка Станилия Стаменова: Спортът е наука, но и творчество

 Ще започна този текст с нещо малко по-лично. През живота си съм интервюирал стотици хора. Всяко едно интервю е много ценно за мен. Заради нещата, които съм научил, заради историите, които съм разказал, заради емоциите. Обаче има интервюта, които оставят по-дълбока диря. Които те докосват по-силно. Точно такъв е случаят и с разговора, който проведохме със Станилия Стаменова. Момиче, което няма нужда от допълнително представяне, защото постиженията й говорят красноречиво колко талантлива е – световна шампионка по кану-каяк през 2015 година, трикратна европейска шампионка, и една от най-изявените ни състезателки в този спорт.

И като споменахме спорт, забележителното е, че Станилия намира допирни точки между него и литературата. „Спортът е наука, но също така и творчество. Елитните атлети са творци сами по себе си, защото за да победиш милиони хора занимаващи се със същата дейност, трябва да си уникален. Не можеш да следваш строги порядки и да искаш да си по-добър”, казва тя. Съгласете се, че това важи и за книгите. Ако работиш по шаблон, ако не влагаш сърцето и душата си, няма да си успешен, интересен, търсен. Но разбира се, извършвайки каквато и да било дейност от живота със страст, би следвало да е равносилно на по-богат урожай.

„За мен книгите са врата към познанието. Разлистиш ли ги, винаги е от полза. Обогатяват света ни, разгръщат възможности. Харесвам да чета, като цяло съм любознателен и любопитен човек. Още когато бях дете, имах шкафче с енциклопедии, гръцка митология, книги за динозаври”, продължава Станилия. Тя не крие, че предпочитанията й са насочени главно в тези жанрове и стилове, макар да има слабост и към мистиката. А радващото е, че пазарът изобилства от такива заглавия, така че гладът на читателите може лесно да бъде задоволен.

След като разбрахме какви са интересите на 32-годишната ни шампионка, едва ли следващите й думи трябва да ни изненадват. „Последната книга, която прочетох, е "Стопанката на Господ". Автор е Розмари Де Мео, хареса ми. Обичам народа си, обичам България, и се радвам, че научих още нещичко за нашенските порядки”, споделя тя.

Самото произведение се радва на голямо внимание от публиката, но още при издаването му преди няколко години се появиха полемики. Де Мео, която е родом от Русе, но има италиански корени, бе обвинена в плагиатство и присвояване на труда на известния етнограф Димитър Маринов. Авторката опроверга тези твърдения, а ние не сме тук за да бъдем нечий съдници. Истината е, че творбата й е завладяваща, но няма да разкривам подробности, за да не нарушавам удоволствието ви от четенето. Ще си позволя само един цитат, който се е запечатал в съзнанието ми, и който поражда доста размишления: "Човекът рядко общува с душата си. Защото тя трудно се лъже, но и лесно притихва." Разсъжденията оставям на вас.

Обратно към разговора ни със Станилия, защото той е също толкова увлекателен, колкото и „Стопанката на Господ”. Знаем, че ежедневието на професионалните спортисти е изключително натоварено, и често от тренировки не остава време за други удоволствия. Но младата дама е ценител на изкуствата, и се старае да намира начини да им се наслади. „Не мога без музика и кино, а театърът, операта и балетът са като награда, която рядко мога да си позволя между лагерите и подготовката за състезания. Като малка пък обичах да рисувам”, разказва тя с усмивка.     

Хората, които имат тази дарба, обикновено притежават и богато въображение. Затова, когато попитах Станилия кой герой от книга би била, тя бе категорична: „Не мога да се характеризирам с определен образ, но ако мога да изградя такъв, щеше да притежава качества на самурай”.

Но след като си няма любим литературен герой, може би все пак има предпочитани автори? „Не бих казала. Вярвам, че всеки може да ти даде по нещичко, и във всяко творение можеш да намериш нещо за себе си”.

А пък това изглежда като подходящ финал на разговора ни. Можем да го приемем и като съвет, и като пожелание. Защото когато си налагаме дадени ограничения, дори и несъзнателно, и когато се вкараме в рамка, можем да пропуснем нещо ценно. Защо да го правим?