23
Чет, Сеп
10 Нови статии

Камелия Кучер: "животът е път към дома"

Писателите
Typography
  • Smaller Small Medium Big Bigger
  • Default Helvetica Segoe Georgia Times

"Заобичвам тези книги, които са написани откровено, където не откривам авторското его, където не усещам насилие над езика, над темите. Обичам да чета книги, които ми говорят на жив, човешки език."

Здравейте Камелия, кажете кога разбрахте, че умеете да играете с думите и че писането е Ваше призвание?
К: Напоследък си давам сметка, че тези два момента са много далеч един от друг и силно различни като усещане. Разбрах, че умея да играя с думите може би някъде на петнайсетгодишна възраст, когато започнах да пиша стихотворения. Тогава учех в Швейцария, в английски пансион – и пишех на английски език. Самите стихотворения бяха игра на думи, харесваше ми да дълбая в езика, да търся нови значения на вече познатото, да огъвам смисъла на думите, да описвам еднакви състояния по различни начини. Тогава усетих тръпката от взаимодействието с езика, същата, която изпитвам и днес с романите си. Струва ми се, че усещането за писането като призвание идва, когато осъзнаеш и поемеш отговорността за смисъла, посланието на това, което пишеш. Тогава играта с думите отстъпва на еманацията им, на това, което ги свързва, на философията, която залагаш в тях. Писането е призвание, когато чрез него целиш не единствено да изразиш себе си, а да внушиш. Да внушиш човешки състояния, мисли, философия. Тогава центърът на писането се измества от егото и се превръща в човешко писане – за човека, за човечеството. Тогава, чрез писането, ти даваш – колкото и докогато можеш. Това са писателите, които остават, които оставят.  Естествено се изкушавам да нарека писането свое призвание, но все още изучавам себе си – колко и какво съм дала, внушила; колко още мога да дам. И докога. Това, което ще оставя след себе си, ще определи дали писането е било мое призвание. Засега е необходимост, страст, любов, неотменима част от моя житейски път.


В "Дом" казвате, че прошката е добродетел на смелите. Вие определяте ли се като смела?
К: Прошката е добродетел, която трябва да се постигне. Тя е онова човешко състояние, към което води смирението, осъзнаването на пътя ни тук на земята – нашия и чуждия. Тя е колкото проява на благородство, емпатия и мъдрост, толкова и необходимост. Да простим на себе си, за да бъдем, да се осъществим, да създаваме, да даваме. Да простим на другите, за да се отърсим, да се пречистим, да продължим, да съсредоточим енергията не навън, а навътре. Да простим на света, за да го заобичаме, а с това да заобичаме живота просто, защото го има. Това са дълбоки процеси, трудни разговори с нас самите. За всяка промяна се иска смелост, особено за вътрешните, защото с тях са свързани много страхове, предразсъдъци. В този смисъл бих се определила като смела, защото целенасочено, независимо от външните обстоятелства, вървя към себе си, гмуркам се в дълбокото, вадя оттам всичко ръждасяло, изхвърлям го или обратното – полирам го, поправям го, приемам го. Не се страхувам нито да се обичам, нито да бъда сурова със себе си. Странно, но често да заобичаме себе си е едно от най-големите предизвикателства по житейския ни път. Говоря за онази чиста, божествена любов – приемането. Вратата към него е прошката.

Вашето щастие къде се крие? Необходимо ли е човек първо да намери път към себе си преди да го достигне?
К: Дори смятам, че пътят към нас самите е пътят към щастието. Само по себе си щастието е трудно уловимо – какво е всъщност то, има ли универсална формула за него? В моя живот търся не толкова щастието, колкото усещането за пълноценност, за това, че изпълнявам предназначението си, че се осъществявам, че съм точно там, където трябва да бъда в дадения отрязък от време. Обикновено това усещане при мен идва, когато давам, а не когато вземам. Дори когато давам на самата себе си – получава се оксиморон, но не съвсем, защото да даваш на себе си не е същото като да вземаш от себе си или от другите. В моя случай да давам на себе си означава да разговарям със себе си, да се приемам, да си прощавам, да отделям време за себе си – за тишина, уединение, за кафе и цигара, книга, просто за размисли. Да бъда сама в онази част от моя вътрешен живот, която знае, че сама е дошла тук и сама ще си отиде. А иначе щастието за мен се крие в мигове. Понякога дори оценени като щастие след като са се случили – по някаква причина те остават с мен и пълнят извора, от който черпя впоследствие. Най-обикновено утро, най-обикновен разговор, най-обикновен жест, които обаче се запечатват в паметта ми с онова неуловимо, тръпчиво чувство, което наричам щастие.


Как бихте определили човешката природа - само с една дума?
К: Първата ми мисъл беше да я нарека противоречива, но всъщност това не е универсално приложимо. Може би бих я определила с една дума като многолика.


Има ли нещо вярно в твърдението, че много по-често се вслушваме в гласа на съвременната пропаганда, вместо в този на литературата, в сърцето на завещаните
ни текстове?
К: Вярно е, че писателите, онези, които днес наричаме класици, често – да не кажа винаги – са виждали отвъд съвремието си. Темите, с които са се занимавали, са онези, които наричаме вечни. Всяко съвремие носи свои тежести, противоречия, предизвикателства, но вечните теми – за човешкото същество, човешкото състояние, осъществяването ни, смисъла ни – остават. Затова тези текстове са адекватни и днес. Човекът не се променя кой знае колко, променят се обстоятелствата. Това ние наричаме съвремие – обстоятелствата, в които живеем. И колкото от една страна смисълът на литературата е да съхрани и предаде, то от друга фокусът на голямата литература – вечната – не е в съвремието, което предава, а в човешките състояния. Проблемът е, че за да се вслушаме в литературата, дори в историята, са ни необходими определени рецептори, които трябва да развием сами. Културното наследство само по себе си не е достатъчно, за да ни превърне в човеци. Ярък пример за това е Втората световна война – Германия, страната на Гьоте, Новалис, Бах, която се превръща в страна на омразата, в машина за смърт.  Съвременната пропаганда ще продължава да управлява всяко съвремие, докато човекът търси осъществяването си във външните обстоятелства. Докато търсим отговорността за собствения ни живот другаде, ние ще бъдем подвластни на страстите на нашето съвремие. Не знам дали е утопично да се очаква онзи ден, когато човекът ще върви осъзнато по житейския си път, във всяко кътче на земята, без да наранява целостта на природата (в това число и на човека), без да руши онова, което не може да изгради отново и то за да го надгради.


Кое според Вас е най-голямото изкушение, пред което съвременния човек е изправен?
К: Веднага ми иде да кажа посредствеността, тъй като това, като човек на изкуството, е лична тема. Но истината е, че най-голямото изкушение, пред което съвременният човек е изправен, е самоунищожението. Човечеството е вече във владение на мощни технологии, за които като че ли вътрешно не сме дорасли. Държим в ръцете си възможността да направим света такова място, каквото не е било никога досега, ние вече буквално сме демиурзи на собствения си живот, на съществуването ни тук. Но, с малки изключения, използваме цялото знание, целия напредък, за да рушим. Социалните мрежи са един банален, но лесен пример – това, което може да се използва за мощно натрупване и обмен на знания, тази немислима до неотдавна връзка между нас, всъщност ни обезчовечава. Виртуалният свят се е превърнал в място, където се отърсваме от всякаква отговорност за думите и действията си. Място за такава себеизява, която на мен ми прилича на болестно състояние. Предпочитам да мисля, че всичко, което се случва по света е праг на лудостта, който скоро ще прекрачим и ще се наложи, ако искаме да продължим да съществуваме, да се опомним и да се заемем да поправяме стореното.


Какво четете в момента и какво по принцип обичате да четете - стил, автор...?
К: Все по-трудно става да определя какво обичам да чета. Преди определях предпочитанията си по жанрове, стилове. Сега вървя по вътрешно усещане. Заобичвам тези книги, които са написани откровено, където не откривам авторското его, където не усещам насилие над езика, над темите. Обичам да чета книги, които ми говорят на жив, човешки език. Където усещам човека, а не автора, човечността, а не егото. Където авторът не заявява смисъла или безсмислието на нещата, а търси заедно с мен. Вече все по-категорично не приемам книги, които залагат на езика, на стила, на авторския похват за сметка на еманацията, смисъла, философията на написаното. Наричам това интелектуален снобизъм и все повече изпитвам отвращение към него (силна дума, но съм откровена). Старая се да следя новите заглавия, но често препрочитам стари книги. Булгаков, Селинджър, Набоков, Стайнбек, Кафка, Макс Фриш – и още много други – са моята основа, там където все се връщам, преоткривам. Последната книга, която силно заобичах и към която се връщам е “Изповядвам” от Жауме Кабре, а също и “Нощен влак за Лисабон” от Паскал Мерсие. От прочетените през последната година отделям: “Домът, в който” от Мариам Петросян, “Неудобството на вечерта” от Марийке Лукас Райнефелд, “Нас, които ни няма” от Антония Апостолова, “Момичето, което предсказваше миналото” от Красимир Димовски, тетралогията на Феранте. Сега чета “Олив Китридж” от Елизабет Страут.


За финал, може ли да отделите един Ваш любим цитат, любимо послание от Вашите романи, което бихте споделили пред нас?
К: “Животът е път към дома.” - първото изречение от първия ми роман, “Дом”. И трите ми романа са отражение на вътрешния ми свят, в тях е вплетена моята философия, моето светоусещане. Но първото изречение в “Дом” си остава онази кратичка мисъл, която често си спомням, защото непрекъснато изживявам. Пътят – пътят към дома, към нас самите – е олицетворението на нашия живот. От това в какви посоки ще го търсим, осъзнато ли ще е търсенето или не, се раждат всички човешки истории на нашата планета.