07
Чет, Юли
5 Нови статии

Магията в поезията на Валери Петров

Писателите
Typography
  • Smaller Small Medium Big Bigger
  • Default Helvetica Segoe Georgia Times

Валери Петров (1920-2014)

На 22.04.1920г. в София се ражда големият български поет, сценарист, драматург Валери Петров. Творецът оставя богато авторско творчество, включително и значими преводни произведения на Уилиям Шекспир, Жак Превер. Валери Петров е автор и на сценарии на редица български филми, сред които са "Първи урок" (1960), "Рицар без броня" (1966), "Всичко от нула" (1996) и др. Автор е на едни от най-хубавите български лирични и сатирични стихове. Нека си припомним някои от тях!

 

Гореща молба

Дните есенни вече започнаха
и ми идва наум старостта
Нищо! – нека се смесват на плочника
жълто слънце и жълти листа.

Още пръстите търсят писалката,
още радва ме топлия ден,
само дето смущава ме малката
аналогия с други край мен.

Млади хора, на помощ елате ми
в една есен подобна на таз,
щом напуснат ме сетните атоми
на живеца, заложен във нас.

Стоп! – кажете ми, почнал е залезът,
всички стихове вече да спрат.
Докажете ми с точна анализа
че е правилен вашия съд.

Това дело е дело обществено
и вий строги бъдете съвсем.
Аз не ще ви послушам естествено,
но това е отделен проблем.

 

Песен за приятелството

Казва се приятел пръв,
Но защо е той такъв?
Затова че пръв полита 
в огъня да те спaси,

пръв, 
и без да се запита 
прав ли си или не си. 

Пръв за теб леда пролазва, 
пръв за теб пролива кръв 
ето – затова се казва, 
че приятелят е пръв!

 

Добрите писма

Толкова радост извика
писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
и пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
бях вчера така натъжен,
листчето с радост богато,
е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
добрите писма са на път!

 

Тоз живот

Не че ми е леко на душата
в този час пред есенния здрач,
но ми радва някак сетивата
пъргавия тенисен играч,

който като праскова откършва
топката, вгнездила се в телта…
Ах, не искам тоз живот да свършва
през еднопосочната врата

и да знаех фаустовско слово,
бих започнал още в този миг
не от младост, а съвсем отново,
от първодихателния вик!

Но си мисля: ако бях туй бебе
или там едно от тез деца,
то нали не бих те имал тебе,
мой живот, изпълнен със лица,

с гласове, с приятели, с играча,
с Витоша във синкава мъгла,
с тролейбуса, който там закача
своите пияни пипала…

Не, да се разменям не желая,
моя си живот аз искам тук.
Бил към края, нека е към края!
Тъжен, весел – тоз и никой друг!