23
Чет, Сеп
10 Нови статии

"Архив на изгубените деца" на Валерия Луисели и ехото на време

Ревю на книга
Typography
  • Smaller Small Medium Big Bigger
  • Default Helvetica Segoe Georgia Times

"Нашите майки ни учат да говорим, а светът ни учи да мълчим..."

"Архив на изгубените деца" на мексиканската писателка на художествена и документална литература Валерия Луисели, е едно безкрайно емоционално предизвикателство, концентрирано върху нуждата на живота непрекъснато да се отбранява срещу непоисканото нещастие.

Луисели великолепно успява да вплете двете заложени в книгата пътувания - едното на четиричленнното семейство от Ню Йорк, отправило се към Апачерия, част от САЩ, която някога е принадлежала на Мексико, и втората - на хилядите деца-бежанци, поели към границата със САЩ. В периода между 1854г. и 1930г. повече от 200 000 деца са били изселени от Ню Йорк. Малцина от тях попаднали в добри семейства, но другата част били използвани като роби или слуги и живеели в ужасни условия. Не липсвали случаи на насилие и тормоз, упражнен върху децата, който понякога завършвал фатално. Това масово изслелване станало било наречено  "Програма за преместване", а децата станали известни като пътниците във "Влака на сираците".

"Отпътуването е една малка смърт. Пристигането никога не е окончателно"

Поемайки по стъпките на изгубените деца, на дневен ред излизат въпроси, свързани с размитата от векове граница между човешкото и нечовешкото и проявяващото след време ехо от причинените безчинства. Луисели прескача от едната в другата история, извеждайки след всяка една от тях определена нова тема за размисъл.

"Могат ли да се избегнат последиците, преди да бъдат открити причините?"

В началото на всяко бягство, без значение както е то, стои идеята за обещанието за свобода. В "Архив на изгубените деца"  се срещаме с отнетото право на хиляди деца да пораснат и сами да изберат пътя, по който да поемат и начина, по който да изживеят дните си. От друга страна се срещаме със семейството, което отказва да приеме равнодушно, причиненото зло.

"Понякога родителството наподобява преподаването на някаква изчезнала сложна религия. В тях има повече ритуали, отколкото логика, повече вяра, отколкото разум"

Книгата, засяга една доста различна и бих казала деликатна тема. Луисели обаче майсторски и доста красноречиво и аргументирано доказва, че понякога човекът и действията му представляват някакво абсурдно отклонение от общоприетата логика за правене на добро или поне да не се вреди. Признавам , че след прочитане на последните няколко изречения, изпитах една безкрайна нужда от търсене на споделена човечност. "Архив на изгубените деца" припомня, че денят, който е днес утре ще бъде история, така че подчинени на времето, нека не оставаме равнодушни към причиненото зло и най-вече да създадем благоприяна и най-вече сигурна среда за децата си.

"Децата имат двой бавен, мълчалив начин за трансформиране на околната атмосфера. Те са много по-порести от възрастните и техният хаотичен духовен живот изтича непрекъснато навън, като превръща всичко реално и солидно в призрачна версия..."