„Смисълът на живота има вкус на устни. Там се раждам. И съм там“
„Сияние на жена“ разказва историята на две съпружески двойки , белязани от страданието, от отглежданата мъка, от чувството за неизпълнен дълг към партньора и търсещи отчаяна нежност в другия,...в думите... Любовта и цветовете в, които Ромен Гари я оцветява създават едно лежерно усещане за преодолимост, за пълнота, ...но, само ако е под крилото на това чувство.
„Истината е, че животът ни бе захвърлил в канавката, и единия, и другия, а това винаги се нарича среща“
Както самото заглавие говори, това е история за любовта и границите, в които я оковаваме. Гласът на живота отеква ясно и силно от героите и техните лични, вътрешни борби със съвестта и правото на избор. Прочитайки „Сияние на жена“, може спокойно да определим обичта като състояние на постоянно противоречие. Браним се от нея и същевременно я търсим.
„...всичко, което ме правише мъж, бе у една жена...“
Много лирично, патетично, Гари говори ли, говори за това как се обича една жена. Думите се нижат като перли. „Сияние на жена“ води до кръстопът – между това, какво искаш да направиш и това какво се очаква да направиш.
„Да се обрече човек на някого, защото е спрял да го обича и това е несправедливо, да се обрече човек на някого в името на етика, в това нямо нищо живо и реално. Това е хуманизъм, в който не е останало нищо хуманно, противоестествен акт...“
Чувството за дълг или свободния избор за лично щастие или по-скоро оцеляване трябва да ни води през живота? Създаваме кули от илюзии и неписани задължения към другия без да оставим място за себе си, за своето съществуване. Писателят ще отвори очите ви , за да прогледнете и видите ясно, че сме се превърнали в „инструмент на култа“, създаден от нас за самите нас.
„Думата „душа“ е изчезнала от речника ни. Хората предпочитат да не се отъркват много – много в нея – тежи“
Изключително звънко, лирично, топло и нежно, писателя описва безграничната обич между двама души. Абстрактността в погледа му , всъщност за разлика от много други писатели е по-близо до същината и възприятията ни, днес.
„Да обичаш е приключение без карта и компас, където можеш да се изгубиш единствено от предпазливост“
Финалът на книгата остава отворен. Дава възможност да тръгнеш по всевъзможните пътища на избора и интерпретацията. И независимо от оставената ни „свобода“ на края, Гари умело ни дава две важни отправни точки, които да ни насочат, а именно:първо, независимо какво правим, трябва да горим в него и второ, във всичко, което изгубим, трябва да търсим и намираме основание да живеем и да изживяваме дните си щастливо и пълноценно.
„Не става въпрос да отричаме реалността, а само да не й се оставим да ни влачи“
