Последният роман но Исабел Алиенде преобръща представата на читателя за границите на майсторския замах, с който латиноамериканската писателка създава историите си.
"Вятърът знае името ми" е проникновен, дълбок, емоционален и човешки разказ за разрухата на времето, причинена от човека и насочена срещу човека.
Виена, 1938г. Само шест годишен Самуел Адлер от еврейски произход е на път да изгуби всичко: дом, майка, баща и родина. Без обяснение защо е мразен и защо семейството му е преследвано, детето е изпратено заедно с единствения и в последстие траен спомен цигулката, в непозната за него страна Англия, където изпитанията на времето ще го дебнат от всеки ъгъл.
"Най-упоритата картина от миналото, която щеше да остане непокътната в паметта на Самуел Адлер до преклонна възраст, беше тази последна отчаяна прегръдка на майка му, обляна в сълзи и подкрепяна от коравата длан на стария полковник Фолкер, която му маха с кърпичка от перона, докато влакът се отдалечаваше. В този ден детството му свърши.”
Паралелно с това Алиенде ни праща и в бъдещето. Годината е 2019 , а мястото Аризона. Осем годишната Анита Диас се качва на друг влак, заедно с майка си , бягайки от неизбежна смърт в родния Салвадор и търсейки убежище в САЩ. Наложената безмилостна политика на тогавашното правителство я отделя завинаги от майка й и превръща живота й в дълъг процес на приспособяване към действителната картина , в която представата за сигурност е трайно променена.
Разбирането, че детството е убеденост, че съществува ред и справедливост, смисъл и добронамереност, някъде там сред онези големи хора, на които малкият герой иска да прилича и за Самуел, и за Анита спира да съществува като представа прекалено рано. Светът в очите на тези две деца не изглежда вече загадъчен и магичен, а абсурден, несправедлив и отблъскващ.
Исабел Алиенде завладяващо жонглира с миналото и бъдещето, така че читателят успява да направи реална съпоставка на повтаряемостта на събитията. "Вятърът знае името ми" проследява кръговрата на действията, подчинен на безобразията на шепа хора, жадни за власт и надмощие, които бедкруполно пренасят в жертва хиляди човешки съдби. Латиноамериканската писателка звучи рязко, опитвайки се именно чрез нейната най-голяма сила думите да припомни на читателите, че световната история се пише от самите нас и разумът е единственото позволено оръжие, чрез което трябва да се браним и да отстояваме себе си.
